ПИК с нов канал в Телеграм
Последвайте ни в Google News Showcase
Все по-често си мисля, че когато анализираме политическия живот в България, по-интересно и атрактивно ще е този анализ да е под формата на сценарий за турски сериал. Той какво иска? Да владее цялата фирма. А баща му, какво? Не му я дава. И той, какво? Ами направи интрига между баща си и брат си. И той, какво? Ами, оказа се, че брат му е заложил фирмата и е източил парите. И…. така 253 серии, без да стигнем до решение на проблемите.
Но в сериалите проблемите поне са назовани и съществуват. Докато в последните 3 години при 6 избора все още българите са убедени, че политиците не само не им предлагат решение на техните проблеми. Нещо повече, като че ли вече дори не си спомнят, че тези решения са техен ангажимент.
Все по-често чувам – нищо ново няма да има и след тези избори. Никога нещата няма да се променят. Нищо не зависи от моя глас. Няма избор – всички са едни и същи. Истината е, че точно това убеждение у избирателите създава и поддържа политическия фарс, на който сме свидетели в последните години. Защото досега – почти 30 години, въпреки всички критики, недоверие, скандали, омраза и отвращение трябва да признаем – политическият процес беше политически процес. Въпреки ниските оценки и почти подигравателно отношение към парламента той създаваше закони. И днес българите са убедени, че имаме закони, но няма контрол по спазването им и справедливост при нарушаването им. Въпреки омразата и презрението към политиците те печелеха гласовете на милиони, съставяха правителства, държавата и институциите функционираха – не както ни се искаше, но работеха.
В последните 3 години, след 6 избора, можем да заключим, че сме загубили и онова малко, което бяхме постигнали в политиката. Партиите загубиха всякакво приличие и вместо да ни предлагат политики и действия по решение на нашите проблеми, ни занимават с техните несбъднати мераци, разстроени емоции и създадени от самите тях вътрешнопартийни пунически войни. Правителство нямаме, а този Франкенщайн (българско име – сглобка) и подкрепящото го парламентарно мнозинство ще остане в историята на българската политика като исторически пример за това какво не бива да се повтаря никога повече. От напъни да се постигне контрол над служебните правителства се стигна до вариант те дори да не се отчитат какво са направили за мандата си.
И всеки се пита – на тези избори наистина ли може нещо да се промени? Разбира се, че може. И промяната не е в ръцете на партиите. По време на избори промяната е в ръцете на гражданите. Ние сме тези, които гласуваме, за да променим нещо. И това желание, разбира се, се използва от хора, които участват в изборния процес, говорят онова, което искаме да чуем, и получават доверие от десетки и стотици хиляди. „Величие“ е само последната серия от поредица измамени илюзии. Които ще съществуват, докато се държим като просители. На изборите ние, избирателите, сме главните. Но не за да ни лъжат и да вярваме на всяка глупост, която ни обещават. А за да изберем измежду множеството, което не харесваме, онова, което поне ще ни свърши работа.
Просто трябва да престанем да се държим по време на избори като жена, която пазарува и купува не защото нещо ще е полезно, а защото е по-евтино, защото е по-блестящо, защото просто е красиво, но като обуе новите сандали, и 100 метра не може да мине, без да си разрани краката. И въпреки че ясно осъзнава, че този модел не е за нея, следващия път пак купува от същото. Та и на избори – постоянно се заблуждаваме, че нещо трябва да е абсолютно ново, непознато и неясно за какво ще послужи, но него избираме. Защото старите чанти не ни харесват и както се казваше в един стар виц, ни е неудобно да носим.
В политиката единственият разумен избор е прагматичният избор. Тук, днес и сега, точно в тази обстановка за кого да гласувам. На избори избираме според това, което искаме да ни се случи. Искаме да нямаме правителство – значи пак няма да участвам в изборите. Искаме да имаме правителство, гласуваме за тези партии, които могат да се разберат и да съставят правителство. Ще кажете, ама не ги харесвам тези, не искам моята партия да управлява с тези. В политиката не е като в живота. Политиците не отиват в Народното събрание, за да се обичат и да споделят живота си. Те отиват там, за да работят заедно – харесват се или не – по решаването проблемите на всички нас.
Три години вече се занимаваме с това кой кого харесва, кой кого не може да понася, кой кого ще унищожава. Това не е в наш интерес. Това може и да е в интерес на някои политици, които така разбират политиката – като постигане на лично щастие. Но не е в интерес на обществото и на всеки отделен българин.
На предстоящите избори ще е доста трудно да направим своя избор. Единствените две партии, които нямат тежки електорални и/или вътрешнопартийни проблеми, са ГЕРБ и „Възраждане“. Електоралната битка все повече се превръща в надпревара на множество и множащи се малки партийни субекти, в които хората успяват да разпознаят едно-две имена и лица. И все по-трудно става да си представим кои и как могат да се обединят, за да се стигне до стабилно и ефективно работещо правителство. Ако се върнем към аналогията с пазаруването, на тези избори ще сме по-скоро на пазара, отколкото в моден бутик.
Изборите са след по-малко от 2 месеца. Имаме време да изпратим децата на училище, да оправим домовете си, да влезем в работен ритъм. И да преценим – кой кой е в политиката. Не само кой какво ни казва за другите, но и какво ще прави той. И – най-важното, има ли акъл и капацитет да го направи. Защото в политиката преди избори е време за говорене, а след избори – време за работа. Избираме ли хора, които да работят, или избираме удобни столове за шепа хора – това е въпросът, който трябва да ни вълнува от днес до 27 октомври.
А иначе ще се забавляваме или отегчаваме от поредицата скандали, с които пак ще напълнят кампаниите си партиите. И в този общ хор все по-трудно ще става да чуем малкото политически послания и ценностни позиции. Това е като да се опитваш да четеш книга или да слушаш музика, докато съседите правят ремонт. Въпросът е наистина да поискаш да чуеш музиката, дори ако се налага да имаш търпението да дочакаш момента тишина.
Не съм убедена, че на 27 октомври ще я има тази тишина. Но съм оптимист, че рано или късно българите ще пожелаем истински да ни се случи музиката. Защото ще решим да се откажем да гласуваме за измамници и аферисти. А дотогава отговорност на партиите е да покажат, че в редиците им има професионалисти и експерти, а лидерите им разбират, че политиката не е просто преразпределение на власт и ресурси, а отговорност – и пред гражданите, и пред закона. И смирение пред решението на избирателя.
